Блогът на Милена

Кутия

Кутия

Отворих черепната кутия и влязох. След известно време се разбра, че тя си беше една обикновена, нормална, средностатистическа човешка глава. Започнах да завиждам на собственика.

На едната страна имаше нахвърляни неразбираеми на пръв поглед неща. Те бяха разглобени и бяха се смесили чрез съставните си части. Истинска супа от спомени! Някои от тях се разпознаваха по това, че имаха една характерна част – като например – гумена малка глава с проскубани, чорлави руси коси и две дупки – зеещи вместо очи. Не ми се искаше да намирам останалото от куклата. Стърчаха и други „телеса“. Гума от колело, изписан лист от тетрадка, някога-електриков крачол от анцунг, парче от огледало. Добре разбъркани предмети, покрити с гъст, почти сраснал се с тях прах, който ги оцветяваше всичките в сива сянка. Стоят и чакат да ги изтупаш и подредиш, да ги наредиш като пъзели. Може да има нещо полезно, нещо за ремонт и нещо, на което му е късно за ремонт, нещо добре заровено и забравено, но нищо ново. Само моята стъпка, като стъпка на Луис…ъ-ъ…Нийл Армстронг, беше нова в този „прекрасен“ свят. А може да изкочи някой плъх, или някоя стара снимка. Там не пипам!

Отсреща, не по-малко разбъркана купчина. Там все още всичко беше здраво. По средата, на ляво от края на върха на купа (все пак това е череп), стои голяма масивна маса, а на нея лежи надолу, като на операция, някакъв панталон без копче. Явно чакащ ремонт. Или пътуване до „Луната“. Консуматорското общество, в което живеем,  явно не е в своя апогей тук! Все пак има надежда за някое копче, да поноси този иначе имащ си всичко друго и нямащ никакви дупки или петна панталон. Вярва ли собственикът му в нещастието на счупеното огледало от отсрещната страна?

В кошарка по средата се лигавят няколко пеленачета. Изглежда сякаш извират отнякъде! На челото на едното пише „Идея 1“, на другото „Идея 2“ и така поне до седем, ми се струва, защото тук не мога да използвам собствената си глава. Само на изтърсачето, което плаче, пише „Идея ?“. Другите са бодри и усмихнати и пълзят във всички посоки. Блъскат се тук там, блъскат се едно в друго, прегръщат се, пускат се, заспиват от време на време, дори някои пълнят памперса и биват дисквалифицирани. Или почистени.  От кой – не разбрах, отново проклетата ми глава…

В този череп ми харесва. Оглеждам се да видя някоя черна котка, но няма. Явно едно счупено огледало, за щастие, не е фактор тук. То не е фактор за сегашното щастие. Почти съм сигурна, че в прашната купчина няма нищо, което може или е можело да се ремонтира, защото ако е било така, то е щяло да бъде ремонтирано на масата. И то от бебе! Тази кутия ще е вечно млада. За съжаление това значи, че понякога ще трябва да се сменят памперси.  Почти съм сигурна и в това, че има кой да помага. Няма как такъв симпатичен череп да няма помощник или да не може да си помогне сам.

Излизам тихичко на пръсти, леко затварям вратата, защото бравата малко скърца.

Слагам капака на кутията.

Следващия?

 

ТУК можете да прочетете още от мен!


Когато кавичките умряха

Кога умряха двете запетайки в началото и в края на думата или израза?

Когато всичко се превърна в една безкрайна кавичка. Когато я отворихме и започнахме да лъжем, да лъжем с оправданието, че сме в “кавички“ и забравихме да ги затворим. Забравихме да затворим лъжите и те се превърнаха в истински. Като осъдени затворници, пуснати на свобода от небрежност и невнимание. От нашата собствена Вина.

 

На света няма нищо ново и поради това започнахме да слагаме старите неща в кавички за да им придадем нов смисъл. Събрахме ирония, горчилка, лицемерие и още щипка неприязън и наслагахме кавички на всичко. Започнаха да никнат навсякъде. Настана епидемия! Истински грип… За многоточието друг път… И тъй като заразата, излязла извън контрол, не подбира своя преносител, а просто има за цел да оцелее, веднъж идентифицирала се като такава, се лепва на абсолютно всичко. Така кавичката започна да облича и истината.

 

Днес, всичко и нищо е в кавички. Кавичките станаха безмислени. Човек, който е навсякъде и никъде е безмислен. Същото е и с персоната на двойната запетая. Тя загуби ролята си. Някой да я е срещал напоследък? Освен около думи, които и компетентните не биха разпознали като преносни или думи-чуждици, за да се подчертае, че „ние искахме да използваме родна дума, но поради невъзможност на умствения капацитет, се принудихме да сложим чуждица и заради това се извиняваме с кавички „в кавички“ “!

 

Кавичките се състоят от ДВЕ запетайки. Нима това не предполага нейната двуличност?! Започва се с двулично и се завършва с двуличност симетрично. И така е прието. А какво става ако нарушиш граматическото правило? Ако започнеш с двуличност и завършиш с истината? Или още по-лошо, да започнеш с истината, а да завършиш с двуличност? Получава се просто една недовършена кавичка…още известна като лъжа.

ТУК  можете да прочетете още от мен!


Кое тежи повече

Възможно ли е грацията да се крие в няколко тона жива плът? Може ли да се носи ефирно в битието и да се движи красиво и изумително? Да плува или да върви, да говори или да мълчи. Плуваме и мълчим, вървим и говорим. А забелязваме ли товара, който носим? Мразим ли го, боли ли ни от него, борим ли се с тежестта му, притиска ли ни надолу, прави ли ни отчаяни или го прегръщаме, оглеждаме ли се в него, питаме ли го за съвет, носим ли го с полутъжна усмивка, с мъдрост в очите, сваляме ли го понякога за да стъпим на него, празно ли ни е когато го захвърлим за рециклиране?

Липсват ли на мулето дисагите? Знае ли как да върви то без тях? Би ли запазило равновесие по сипея без товар? Може би да, но какъв е смисъла в това, след като няма да занесе нищо на върха? Може да препуска, да си мисли че е черен ат и да му е леко, но знае че не е себе си. Товарът тежи, но да не бъдеш себе си – повече. С всяка изминала секунда все повече.

Вярно е, че основните физичните закони не могат да бъдат оспорени вече. Не и на тази планета. Но е вярно и, че има и метафизични такива. А гръцкото „мета“ значи „отвъд“. И хората с умовете си са подвластни и на тези закони. Човекът е резултат от взаимодействия. Защото мета значи и „след“. Колкото и да ни се струва, че физическия и метафизическия ни товар се смесват в един момент, само ние можем ясно да ги разграничим и да ги прехвърляме от едната в другата категория. Ако позволим на страха да стане физически – ще се разтреперим. Ако пуснем омразата на воля – ще погрознеем. Ако мъката прелее – ще пролеем и сълзи. Най-трудно е да си човек – проводник на животинското и божественото в едно тленно тяло. А колко е леко да не си носител на нищо! Да нямаш товар, да не чувстваш. Но колко жалко, безмислено и да, тежко.

Красотата е в носенето на „дисагите“, така, че да не личи, че тежат. Не и в тяхната липса. Всичко в тях е подарък от съдбата. Всичко в тях е наш инструментариум и наше оръжие. Нашето богатство и отлика от останалите. Там са плодовете на нашите решения. И те не могат да принадлежат на никой друг, както и не може друг да бъде наше муле.

Противно на всички физични закони, но напълно съгласно метафизичните, колкото по-тежко ни е, толкова по-леко изглежда, че ни става. От товара се извисяваме и ставаме грациозни и леки. Защото „мъдри“ е прекалено рано да се наречем.

ТУК можете да прочетете още от мен!


Зимно слънце в средата на началото

Не очакваме зимното слънце да ни стопли, но въпреки това ни е топло, когато огрява снега. Като светеща лампа в тъмна, студена стая. Не ни сгрява, но ни е по-добре в нейната компания. И в нашата обща стая по улиците на заработващия, набиращ нова инерция след почивката и заровен под няколко тона изгърмени пиратки град, е станало приятно. Небето е ведро, сивото е ведро и трафика е ведър, и някой хора са ведри дори, когато грее слънце през зимния ден.

Важно е да започнеш с надежда. През зимата е за предпочитане да има много сняг, първо, защото просто той е бял на цвят. После май е хубаво за ечемика и чемширите. Бялото е светло, добро, невинно, скромно, но и съвършено и гениално. Бяло, като брада на 102-годишен мъдрец, който се е върнал към извора си в своето познание. То представлява началото, раждането на всичко останало, то е нова вяра, чистота и яснота. Когато правиш пъртина в неутъпканите, твърди преспи, сякаш нагазваш в собственото си пречистване и с всяка стъпка оставяш черното, сваляш страха – снегът е бяло-безопасен, на него всичко се вижда, той не крие нищо в черна сянка. Сваляш и няколко килограма. А когато е огрян, се превръща в плащ, обсипан с бижута, с който всеки може да се загърне, и на който всеки може да се наслади – дар от чудесата на света. Без сняг – що за зима  е? Студено е, и мрачно. Оглозгани дървета, кални пространства, тук-там заледени тротоари, колкото да счупиш крак-два, премръзнали саксийни цветя и никакъв, никакъв сняг. Вместо да е черно-бяло, бялото го няма.

По рафтовете на изследване на безройните фобии на човека е намерила място една, наречена „левкофобия“ – страх от белия цвят. Болните от левкофобия очевидно се страхуват от неясния свят – цветът, виновник за фобията им, целия го е събрал в себе си. Бялото съдържа всички цветове. Ако черното е просто отсъствие на светлина, то тя и всичко останало се намира в неговия вечен опонент. Tози малък човешки страх изглежда първоначално неоснователен и нелеп – като страх от нашата невинна, изначална същност, а е всъщност страх да се върнеш в неопределеното, страх да сравниш сегашното си аз с това, което е било чистото и неопетнено „ти“ в началото, когато си се родил. Страх да станеш отново неоцветен, да започнеш отначало. Страх от първия ден в първи клас. Когато целият свят е бил твой и ти си искал да го покориш. Когато вярваше в това. Когато все още не бяха започнали да отнемат илюзиите ти. Когато все още никой не бе отъпкал снега ти и никой не бе оставил следи по него. Когато не знаеше кой си. Дали този страх не е основателен? Дали ако всеки сравни детето, което е бил, с порастналата и осъзната личност, която е, няма да се уплаши? Дали всичките грозни петна в нас лъсват много по-ясно на белия сняг? А няма ли там и цветове, които ни харесват? Които пазим като сантиментални, ръчноизработени и въображаеми сувенири от пътуване до соленото море или камъчета от изкачени върхове, или избелели дрехи, подарени от сестра ни, празни шишенца от парфюми, които миришат на синьо, шарени и поокъсани снимки на диви места и диви хора? Биха стояли толкова добре, подредени на белия, блещукащ сняг. Изложба на нашето лято в зимната галерия. Струва си да преодолееш не една, а няколко фобии за нея.

И събуждането в студената, бяла, скована от лед сутрин, шпикована с висулки и залостена в тишина, вече не е толкова отчайващо. В сезона на късите дни и дългите нощи, на младото, рехаво слънце, и мъдрата, голяма луна имаме цялото време на света да мислим, докато сме се свряли на топло, спим зимен сън и чакаме да отмине студа. Без да се страхуваме от мръсните петна, които сме смели под черджето, да „изтупаме килима“ върху белия, невинен сняг и да започнем в средата на това начало на чисто. Той ще ги стопи в бистра вода и ще напои за пролетта земята, която е видяла какво ли не откакто свят светува – всички човешки възходи и падения. До следващия сняг, който ще поеме следващата порция, с която да очисти света. Моля се да има много, много сняг, за да стигне. Моля се да има и слънце,  за да го топи от време на време и да напоява жадните, премръзнали земи и души.

ТУК можете да прочетете повече от мен!


Виж, Жив!

 

Няма страст, тя е зараза,

а само похот- взима и прегазва.

Светът е станал страх,

целта му се смени.

На опаковките все пише: „анти“ – старини.

Продават слабости с етикет,

запълват празния макет.

Купуваме си бързо поредния пакет,

отваряме го гладно да спим и тази нощ подред.

На чуждо място сееш – първо изори.

Каквото там вирее, ти го изгори.

Старият живот да не вземе да крещи.

Каквото и да става – там си само ти.

Направи ли си място за собствени мечти,

а тези старите – нали ги изгори?

По-добре да не сънуваш, че току-виж

от някой тлеещ плевел в съня се изгориш.

И по-добре недей се буди, че този нов престиж

ти носи празни дни – стани се виж.

Нали си жив? Дали си ти?

ТУК можете да прочетете още от мен!

 


Нека да ти кажа

Нека да ти кажа как е,

нека кажа-аз реших

да се гмурна в океана.

Плувах ли или сгреших.

 

Дъното си не усещам-

приток на адреналин.

Става ми и леко смешно,

изходът не бил един.

 

Днес ще плувам без да дишам.

Утре-без да мога да реша

искам ли да стигна рая,

или да руша брега.

 

Орда от мухи командвам.

Те ще си решат,

да ме бутнат ли в небето,

или да ме погребат.

ТУК можете да прочетете още от мен!


Светофарът

Зелено! Изпревари досадната лелка, която шава ту наляво, ту надясно в краката ти! Градът не чака бавните. Ти не си от тях. Днес имаш цели – смислени дела за вършене, които ще носят твоите инициали, а утре ще са още повече. Без теб нищо няма да се случи, защото веригата не може да се скъса, тя трябва да се върти от 8 до 5 всеки ден и да е добре смазана. Даже да цапа. Ето това е белег за една добре въртяща се верига, както знае всеки карал Балканче без предпазител.

Да се нацапаме и днес, мили хора. Утре пак ще се изпреварваме, гледаме лошо и разминаваме и подминаваме по светофарите. Едни и същи светофари, а и едни и същи сме си ние. Сменяме дрехите, но не и походката. Тръгваме от еднакъв адрес, мотаем се безпаметно и се връщаме на изходна. Носим чадъри, но не крием намръщени физиономии. Мръщим се и на слънцето, понеже сме отвикнали да контактуваме с него. За малко лъчите разширяват ретината ни и не можем да решим дали ни е приятно или не затова за всеки случай решаваме да пуснем по един сбръчкан защитен клепач на всяко око и да съберем вежди. А вечерта ще си купим крем против бръчки от рекламата от миналата вечер след новините, от тази, която дават всяка вечер след еднаквите всеки път новини. Коя беше изобщо рекламата?

Зелено! Кълбо от шум и въздухът жужи от напрежение, от заряд на устремени мисли, движещи се по инерция. Ускорението прави различните цветни петна да се слеят в едно бяло празно пространство, което като цяло не се движи. Просто стои и се белее без да има различими форми в него. Всяко отклонение заплашва да наруши равновесието в това перпетум мобиле. Петънцата потъват по места и започва да се чува тишина. Тя е игрива, логична, цветна и усмихната. Намигва за кратко, после на свой ред се шмугва нанякъде, защото не може да бъде уловена или назначена на пълен работен ден. „Ха-ха!”

Не това върти света. От това само може да ти се завие свят.

Днес исках всички светофари да светят червено. Спри… Един много добър човек е измислил червеното на светофара за да можем да си отдъхнем, сигурна съм. Да помислим. Накъде отивам? Закъде бързам? До следващия светофар ли? А след него има друг. После се връщам на първия. И те са все зелени. Колко празно действие. Какво абсолютно бездействие. Какъв никакъв прогрес.

Спирам. Поемам дъх. Не чувам трещенето от студени и нагряти предмети. Тези секунди или минута са само мои и не са за нищо друг освен да съзерцавам. Другите. Себе си. Наоколо. Харесва ли ми това, което видях? Ще променя ли нещо?

Над мен имало небе. Днес има и слънце. Там си говорят два облака и ни се подиграват. Ще ни пратят дъжд да млъкнем за малко. Така би ми харесало сега да завали и когато чувам гръм се усмихвам с нетърпение винаги. Зеленият светофар е съюзник на слънцето. Те ни дърпат навън и напред. Дори когато не искаме, не можем да се скрием от тях. Червеният пък обичал да вали, казват, за да изчезне лутаницата и всички бързащи нанякъде да спрат да обвиняват бедния червен светофар, че само им пречи да се качат към слънцето. Но в каква хармония са тези две двойки в противническата си комбинация. Когато единият работи и играе много важната си роля, другият почива. Само ние вечно се водим по тях и нас никой не сменя. Не намираме своята половинка, която да ни отмени. Хората не функционират така. Те винаги носят своето „Аз” на плещи. Разнасят го от кръстовище на кръстовище. И не го поверяват на никой друг. Отговорно, самотно. Оказва се, че завиват по погрешния завой. Но това е от преумора и бързане. След това натоварили и вината си на рамо продължават пак същите те да обикалят.

Спирам. Хвърлям камара вини от погрешни завои. Махам торбите с моето „Аз”. Днес то много ми тежи, защото на гости му е „Его” – то. Мисля него да не го взимам, да го забравя на този тротоар и дано никой не го прибере. Толкова досаден и обсебващ гост. Олеквам и се зарейвам на педя от земята. Без да искам се усмихнах. Колко странно чувство. Не знам защо го направих. Да се чувствам ли виновна, че е без причина или да съм горда с непринудеността си. А сигурно това е лудост. Безпричинните усмивки не са ли признак на невменяемост. Така ми каза обществото. Ще си консервирам тази няколко секундна лудост в бурканче.

Хубаво е, трябва да го правя на всеки червен светофар.

Всеки ден.

Искам постоянно да свети червено.

Да се насъберем много хора докато чакаме, да се усмихваме един на друг и никой да не задава безкрайно глупавия въпрос „Защо се усмихваш?”. Да се питаме безмислени неща, ако има изобщо такива. Без да си знаем имената. Без да мислим дали сме грозни или красиви. Между другото усмивката прави всеки красив. Мама така ми каза.

Никога вече няма да задам „глупавия въпрос”. Просто ще се усмихна и аз. И ако и другия си носи бурканче лудост ще се усмихне пак, и аз пак ще се усмихна, и той ще се усмихне пак и…става сладък конфитюр.

Нямам половинка която да ме отмени в носенето. Затова завиждам на шизофрениците и бих искала за следващия ми рожден ден да ми подарят една шизофрения. Тялото ни е създадено да пасва на тяло от другата част на човечеството. Виж, за душите ни няма физически втулки. Формулата там е сложна. За нейното правилно изчисляване са нужни множество спирания по червените светофари и от време на време някой зелен просто за да стигнеш до резултата. Утре ще обмисля маршрута за сетен път. Но този път зеленото ще е просто моя ускорител за елементарни частици. Той няма да е моето оръжие, а движението и тичането напред – вече няма да са ми муниций. Последната спасителна сламка на давещия се е да не спира да се движи.

Ще изплувам над пътя, макар и много да го обичам. Ще остана с един крак стъпила на него за да не ми липсва, а с другия ще прекрача и ще се облегна малко на облаците, без да ги избутвам, няма да е възпитано. Просто за да вдъхна малко разреден въздух без автомобилни изпарения. Понеже аз се нося сама навсякъде, не мога да командировам мой представител в облаците. За щастие ще трябва пак аз да отида и до там. И тъй като не притежавам все още желаната шизофрения, ще трябва да мисля и за пътя, и да си говоря и с облаците, би било безотговорно иначе да им гостувам. Да се движа на зелено и да спирам на червено. И да се наслаждавам и на двете. Да приемам витамин D от щедрото слънце и да се поя с дъжд. Като цвете, да пусна и корени някъде дори. Ако ме поливате, когато не вали ще остана при вас. Ако не, просто ще се разхождам без корени и ще следвам облаците, така се договорихме.

ТУК можете да прочетете още от мен!


Childish

I am child from what’s arround.

Give me light, I’ll give it back,

You give black, I make you dark.

When it passes you - that feeling,

I keep it - magic ink on paper.

Bend it - you will see the troublemaker.

Anyway, we smile to one another,

You paint the air, I breath it

and then exhale the half for you to keep it. 

 

I’m a child, we play the ball.

Pass first to me, pass back to you.

Just like the grey home wall you knew,

keeping count of your hard kicks.

With little scratches on some place,

but still going strong, on pace.

Moving towards you so slowly,

waiting for the time to come,

when all your childish games are done.

 

ТУК може да прочетете още от мен! 


Двукрако обещание

С единия крак сме в 2015 година, но с другия все още докосваме пределите на 2014-тaта. Не сме пренесли изцяло тежестта си на 2015-тия крак.

Удобството на календара е, че все някога годината свършва и ако тя е била добра за теб, я ОТпразнуваш. Ако нямаш търпение да забравиш всичките неудачи на изминалите 365 дни – я ОТпращаш и разтваряш обятия за новата. Нова година неслучайно е в женски род – колкото и да е разочарована, винаги намира сили да отвори отново обятията си. И в двата случая обаче, се надяваме новата да е по-добра. Човекът винаги се стреми към още и повече, на това е основан прогресът. Затова можем да бъдем всички заедно на Нова година. Тя е универсален празник. Не така стоят нещата на Коледа. Защото не винаги хората намират за какво да благодарят на този празник. По-лесно е да искаш да отпратиш лошото, отколкото да поискаш да намериш нещо, за което си благодарен.

Докато чакаме с малко нетърпение да мине Коледа и очакваме да дойде избавителната Нова година, която ще ни очисти от всичко, започваме да си даваме обещания, а и да ги раздаваме щедро. Списъкът им е ясен и всеки има такъв, дори и да отрича. Тайничко в себе си всеки си обещава поне по едно нещо. Пък било то и първоянуарското – “Ооо, никога няма да пия повече!” за да повлече крак за останалите обещания към цигарите, работата, парите, колата, жената, децата, връзките, връзките на обувките, връзките без обувки и обувките без хора.

Незнайно как обаче, след еуфорията на пепеляшкенския дванадесети час, на всяко едно от нашите обещания започват да им растат крака като на нас. И те тръгват да бягат обратно към нашия долен крайник, който е останал а-ха в старата година. Вкопчват се в него, като уплашени дечица, почват да ни натежават и да ни дърпат обратно. И ние уморени от празнуване, започваме да се накланяме назад. Особено тези от нас, които са дали много, много обещания. На тях определено им е по-тежко. А най-тежко е на онези, които са дали дума само наум и не са изрекли заклинанията си пред свидетели. Ако го бяха направили, компанията от преди дванадесетия час, която ги е чула, би те дръпнала обратно в новата година. Всичко зависи от това кога си обещал, пред кой и дали именно с него прекара този съдбовен час, също останали ли сте и след това заедно – когато обещанието ти стана двукрако и тръгна да бяга от теб към старото ти аз, което ти безотговорно захвърли заедно с окъсания календар на същата година, която точно преди година трепетно искаше да те връхлети.

Нека просто си крачим, понякога сами, понякога ръка за ръка, понякога в цяла разбъркана, прекрасна, хаотична група-трупа, през годините, независимо с какви цифри са, със здраво стъпили крака. Да си обещаваме наум, но да ни дърпат без да знаят, и дано да се повтарят хората, с които пием шампанско, да стават ако може повече на брой, ако ли не, то поне да БЪДАТ повече, от това което са били предишната новогодишна наздравица.

Още от мен нa: http://oblak7.eu/%D0%B4%D0%B2%D1%83%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D0%B5%D1%89%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5/


Вятърново ми е

 

Вятърново ми е.

 

Когато човек си измисли нова дума, това е знак, че му се иска да привлече внимание, да надскочи себе си. Да рискува мисълта му да бъде изядена за мезе. И също, че вдъхновението му е дошло в повече. Няма вече къде да го побере и трябва да го поразходи навън.

Ново ми е.

Пък и вятър има.

Представям си, че съм на върха. Където е най-ветровито. Всеки изкачен връх е нова земя, на която кракът ти не е стъпвал никога. Стълбата ми се простира от низините с тикви до каменните пирамиди на Мусала. От щипещия, вледеняващ, металически вятър, пронизващ кожата ти като стружки, до упояващата, задъхваща мараня на влажните, поднулеви земи. Чувствам, чувам и виждам всичко наведнъж и губя дъх от изтормозващите ме сетива. Иде ми да плача, като новоредно, което за пръв път вижда света и разбира какво е кислорода да нахлуе в кръвта му. След дълъг няколкогодишен сън, не просто деветмесечен престой в утробата, се събуждам бавно и богато. Греба с шепи от пръстта като амнистиран затворник, соча слънцето, като прогледнал сляп дядо, пия от извори като преследвана от вълк до преди малко сърна, пресичам поляни с краката на проходило дете, прескачам върхове, като полетяло за пръв път птиче, разбърквам облаците, сякаш аз владея всемира. Си.

Стъпвам на една педя, а наоколо няма за какво да се хвана, няма на какво да се подпра. Ако падна, ще падна от най-високото. Затова се държа за вятъра и се оставям да ме бутне, накъдето е тръгнал той. Белите му камшици от въздух са се наредили един до друг като петолиние и с всеки синхронен удар, ме подмятат нататък. А аз съм хванала едвам-едвам някой от тях съвсем несигурно, за да не го скъсам. Нека ме повлече и да не знам къде ще е. Само знам, че съм високо, високо. Виждам всичко ясно. Виждам големите неща. Мога да си избера кога да се пусна и да сляза от въздушната въртележка. Макар че ушите ми замръзнаха, стъпалата ми изтръпнаха, а ръцете ми почти не могат да се държат вече. Очите – те умора нямат. Алчните очи. Гледат напред, никога назад. Гледат с неутолим, плашещ, вечен глад. Ако се обърна дори за миг и се повлека с атакуващия, насрещен порив на въздуха, ще падна от ветровития връх и изкачването ще е било напразно. Не знам ще имам ли сили и щеки за ново. Затова не се обръщам, не обръщам внимание дори на тази мисъл.

Довяните прашинки ме заслепяват.

Търкам очи и през сълзи се смея на моята тъга. Хиля й се нагло, подигравам я – колко е смешна, колко е жалка, колко малка е станала от вчера до днес. Отлитам от нея и тя остава още по-незначителна - черна точка в ниското долу. Няма кой да я храни вече и най-вероятно ще умре, но не ми е жал. Е, само малко, но всички губим по нещо, за да намерим друго. Тези две ръце не могат да съберат и нея, дори и да жонглират. Няма място за тежки, черни, малки, злобни топчета катран, изгребани от слабости и кладенци мълчание.

Гребвам си менче вода.

Тя ще е е моята мълчана вода. Моята магия, моята замеска за хляба, моята ваза за здравец. Нося я и мълча, вече слязла от вятъра, долу в ниското съм. Вървя бавно и внимателно, да не се спъна в някой камък, да не пропадна в някое трапче, да не разлея и капка. Тя ще поеме силното ми бездумие и ще утрои мощта му, за да пия по-късно от себе си. Когато съм забравила коя съм, когато ожаднея за мен.

Още от мен на:

http://oblak7.eu/%D0%B2%D1%8F%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5/



Навигатор на Етикети