Милена: Вятърново ми е

Вятърново ми е

4 Ян 2015 час 18:45

 


Вятърново ми е.


 


Когато човек си измисли нова дума, това е знак, че му се иска да привлече внимание, да надскочи себе си. Да рискува мисълта му да бъде изядена за мезе. И също, че вдъхновението му е дошло в повече. Няма вече къде да го побере и трябва да го поразходи навън.


Ново ми е.


Пък и вятър има.


Представям си, че съм на върха. Където е най-ветровито. Всеки изкачен връх е нова земя, на която кракът ти не е стъпвал никога. Стълбата ми се простира от низините с тикви до каменните пирамиди на Мусала. От щипещия, вледеняващ, металически вятър, пронизващ кожата ти като стружки, до упояващата, задъхваща мараня на влажните, поднулеви земи. Чувствам, чувам и виждам всичко наведнъж и губя дъх от изтормозващите ме сетива. Иде ми да плача, като новоредно, което за пръв път вижда света и разбира какво е кислорода да нахлуе в кръвта му. След дълъг няколкогодишен сън, не просто деветмесечен престой в утробата, се събуждам бавно и богато. Греба с шепи от пръстта като амнистиран затворник, соча слънцето, като прогледнал сляп дядо, пия от извори като преследвана от вълк до преди малко сърна, пресичам поляни с краката на проходило дете, прескачам върхове, като полетяло за пръв път птиче, разбърквам облаците, сякаш аз владея всемира. Си.


Стъпвам на една педя, а наоколо няма за какво да се хвана, няма на какво да се подпра. Ако падна, ще падна от най-високото. Затова се държа за вятъра и се оставям да ме бутне, накъдето е тръгнал той. Белите му камшици от въздух са се наредили един до друг като петолиние и с всеки синхронен удар, ме подмятат нататък. А аз съм хванала едвам-едвам някой от тях съвсем несигурно, за да не го скъсам. Нека ме повлече и да не знам къде ще е. Само знам, че съм високо, високо. Виждам всичко ясно. Виждам големите неща. Мога да си избера кога да се пусна и да сляза от въздушната въртележка. Макар че ушите ми замръзнаха, стъпалата ми изтръпнаха, а ръцете ми почти не могат да се държат вече. Очите – те умора нямат. Алчните очи. Гледат напред, никога назад. Гледат с неутолим, плашещ, вечен глад. Ако се обърна дори за миг и се повлека с атакуващия, насрещен порив на въздуха, ще падна от ветровития връх и изкачването ще е било напразно. Не знам ще имам ли сили и щеки за ново. Затова не се обръщам, не обръщам внимание дори на тази мисъл.


Довяните прашинки ме заслепяват.


Търкам очи и през сълзи се смея на моята тъга. Хиля й се нагло, подигравам я – колко е смешна, колко е жалка, колко малка е станала от вчера до днес. Отлитам от нея и тя остава още по-незначителна - черна точка в ниското долу. Няма кой да я храни вече и най-вероятно ще умре, но не ми е жал. Е, само малко, но всички губим по нещо, за да намерим друго. Тези две ръце не могат да съберат и нея, дори и да жонглират. Няма място за тежки, черни, малки, злобни топчета катран, изгребани от слабости и кладенци мълчание.


Гребвам си менче вода.


Тя ще е е моята мълчана вода. Моята магия, моята замеска за хляба, моята ваза за здравец. Нося я и мълча, вече слязла от вятъра, долу в ниското съм. Вървя бавно и внимателно, да не се спъна в някой камък, да не пропадна в някое трапче, да не разлея и капка. Тя ще поеме силното ми бездумие и ще утрои мощта му, за да пия по-късно от себе си. Когато съм забравила коя съм, когато ожаднея за мен.


Още от мен на:


oblak7.eu/%D0%B2%D1%8F%D1%82%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%BE-%D0%BC%D0%B8-%D0%B5/



Сподели

Добави коментар

Гости нямат право на тази услуга. Моля, влезте.

Оценка

Вашата оценка: 0
Общо: 0 (0 гласове)

Етикети

musala   nov   ochi   vruh   vyatur   връх   вятър   Мусала   нов   очи  

Wildcard SSL Certificates